На този ден: 26 април
няма данни

История на клуба



НАЧАЛОТО
През първите години на двадесети век възпитаниците на пловдивския френски колеж "Св. Августин" допринасят за разпространението на първите спортове в гр. Пловдив и най-вече за популяризирането на играта с топка, наречена - футбол. В периода 1906-1907г. в колежа е създаден първият футболен тим, който оказва заразително влияние върху младежите от Пловдив. През периода 1910-1912 година започват да възникват различни махленски отбори, които бързо изчезват след угасването на ентусиазма и амбицията на техните инициатори.
При една такава обстановка група ентусиазирани младежи, ученици от мъжката гимназия и френския колеж, увлечени по крайно интересната игра футбол, решават по подобие на учениците от френския колеж да създадат свой спортен клуб и сами, организирано, да спортуват. Така в началото на месец март 1912г. те учредяват първото спортно дружество в Пловдив - "Христо Ботев" - футболно дружество. Съставен е учередителен протокол, избран е и първият Управителен съвет, в който влизат: Стоян Иванов Пухтев - председател, Ненко Георгиев Пенелов - заместник-председател, Петър Делев - секретар-касиер и Теньо Русев - домакин. Останалите учредители са: Никола Алваджиев, Димо Сидеров, Асен Мерджанов, Георги Каранешев, Бойчо Стоянов, Стефан Йовчев, Атанас Минчев, Борис Бакърджиев, Христо Димитров, Борис Сотиров, Слав Славов, Иван Петков, Богомил Икономов, Николай Николов, Георги Танев, Пейчо Попов, Ради Мурджев и Георги Радев. Името на футболното дружество предлага Теньо Русев, който по-късно става летец и загива при авиационна катастрофа на 15. IX. 1929 година.
Тренировките си футболистите провеждат на широките ливади, застроени сега в квартал "Мараша" и зад "Хълма на освободителите", а състезанията, доколкото е имало такива - на плаца на 21-ви Пехотен полк. Първият отбор, с който клубът мери силите си е този на Втора софийска мъжка гимназия.
Поради избухването на Балканската война и закриването на учебните заведения, клубът е принуден временно да преустанови организационната си и спортна дейност. След края на войната, обаче членовете на клуба развиват трескава организационна работа сред учащата се младеж. По това време дружеството вече носи името "Ученическо футболно дружество - Христо Ботев", едно определение, което показва, че привържениците и членовете му са сред учащата се младеж. По същото време за членове на дружеството се привличат и младежи от квартал "Филипово" и живеещите около мъжката гимназия, които тогава са били членове на младежкото въздържателно дружество "Хр. Ботев". Една част от клубните членове са били такива и на гимнастическото дружество "Тракийски юнак". Така започват първите стъпки на най-стария футболен клуб в България, когато футболът се играе без да се знаят правилата му, а тактико-техническите похвати са нещо непознато за младите футболисти. Ето какво си спомня един от основателите на клуба - Ненко Георгиев Пенелов: "С изключение на ръководството на гимназията, което насърчи спортната ни дейност, всички останали посрещнаха тази наша проява, така да се каже, на "нож". Всички ни наричаха "ритнитопковци", "хаймани" и други подобни. Вкъщи също не беше леко. Често след игра се връщахме изпоцапани, с ожулени колена и лакти или скъсани дрехи. Но любовта ни към играта беше по-силна от обидите, присмехулните епитети и родителските натяквания. Впоследствие, когато футболът, а по-късно и другите спортове получиха по-голяма масовост, нещата се поизмениха и ние вече лека-полека станахме местни "звезди" в очите на младежта. Първите дни проблемът беше топката, а така също екипировката и игрищата. Играехме със саморъчно направени свински фуски. Ще ми се да разкажа как се сдобихме за първи път с истинска футболна топка. Тогава такава имаха само учениците от френския колеж. Често ходихме да ги гледаме как играят на своето игрище "Колежа" (сега там е стадион "Хр. Ботев"). Тогава около него имаше висока трева, бурени и тръни. На една тренировка една топка беше изритана силно и надалече в тръните. Почакахме известно време, но никой не я потърси. Аз свирнах на един от нашите малчугани, той бързо я взе и на бегом изчезна с нея. На другия ден всички се събрахме на нашето игрище. Първото, на което играехме тогава, беше плацът на 21-ви пехотен полк. Често ходихме да играем и на игрището на "Пепинерата" (където сега е Сточна тара). Радостта ни нямаше граници. С тази топка играхме много време. Колко пъти я лепихме, не си спомням, но докато не стана само на парчета, не спряхме да играем с нея. Екипи изобщо нямахме. Сами си ушихме фланелки, гащета и чорапи". В усилена организационна дейност и спортни занимания преминават дните на клуба до обявяването на Първата световна война. Клубът вече позакрепва, в неговите редици са привлечени голям брой младежи. Все още, обаче е трудно да се привлече вниманието на обществеността, която се отнася недоверчиво към младежите, занимаващи се със странната игра "ритни топка".
Първата световна война нанася нов организационен удар на клуба, от чийто редици принудително напускат редовни членове. По това време една друга група негови членове се отделя и прави макар и неуспешен опит да основе клуб под името "Спартак". Вярно е, че част от членовете, напуснали клуба, отново се завръщат, но условията за съществуване в този момент са много трудни и е създадена реална опасност от разформироването на клуба. През 1915-1916 година остават много малко верни клубни членове, организационният живот почти замира, малко са и провежданите футболни срещи (предимно с отбори от френски, английски и италиански военнопленници). Същевременно и разнокварталният състав на клубните членове не позволява по-голяма идейна спойка между тях. В един такъв труден момент ръководството на клуба, подкрепено от малкото останали верни клубни членове и привърженици, през пролетта на 1916г. провежда активна организационна дейност и напълно реставрира изпадналия пред разформироване спортен клуб. Избрано е ново дейно ръководство, като клубните членове са предимно от кварталите "Гюлбахче" и "Бунарджика" и живеещите около Централна жп тара. През 1917 година към "Ботев" се присъединяват и младежи, живеещи около Сточна гара и Асеновградско шосе, членуващи във футболен клуб със странното име "Бай Ганьо". По-известни от тях са Никола Щерев (Старика), Петър Загорски, братята Митеви и др.
Изработен е първият клубен устав, в който са определени правата и задълженията на всеки негов член. Определени са и клубните цветове - жълто и черно, които с малки изключения през 50-те години са запазени и до днес. Клубният устав е утвърден от Учителския съвет на мъжката гимназия.
След края на Първата световна война клубни членове стават и младежи, които не са ученици. Клубът се разраства, което налага и изработването на нов устав. През 1920г. вторият клубен устав вече е утвърден от Министерството на просвещението (просветата). Същата година клубът преживява малък организационен трус поради напускането на група клубни членове, които основават нов спортен клуб "Рекорд". Ядрото на ръководството и най-активните му членове се запазва и той продължава да бъде най-организираният и деен спортен клуб в града. През тази година футболният отбор на "Ботев" печели и неофициалното футболно първенство на Пловдив.
През 1921 година при специално организирана тържествена обстановка е осветено и новосъздаденото клубно знаме. В годините 1918-1921 футболната чест на клуба защитават състезателите Никола Щерев (Старика), Петър Генов (Перикото), Петър Загорски, Петър Делев, Тодор Божков, Кирил Денев (Миндела), Чоно Христов, Ненко Пенелов (Пенела), Теньо Русев, Тодор Кантарджиев, Иван Димитров (Димитрото), Анастас Ташев, Иван Танков, Норберт Хофман, Христо Джогов, Георги Бояджиев, Петър Мицев (Мишката), Костадин Говедаров, Иван Георгиев (Икото), Димитър Димитров (Мицито), Атанас Сарафов (Накото), Стойчо Тенев и други.
През 1922 г. спортен клуб "Ботев" отново остава с малък брой верни клубни членове. В този критичен момент към клуба се присъединява махленският клуб "Мусала", обединяващ младежите, живеещи около градската градина. По-известни футболисти от него са: Станчо Проданов(Зигото), Исак Каталан, Тодор Господарски и др. Избрано е ново управително тяло с председател дейният организатор поручик Иван Никифоров и членове Димитър Иванов, Вълко Куманов и Никола Щерев (Старика).
През 1923г. спортен клуб "Ботев" става съучредител на Пловдивската спортна лига, а през следващата година и на Тракийската спортна федерация, в чието ръководство е избран футболистът на клуба Никола Щерев (Старика). Започва организираният футболен живот както в Пловдив, така и в страната. Спортният клуб "Ботев" е един от най-активните участници в него. Съществен дял в тази спортна активност има и новото ръководство на клуба, начело с председателя на Управителния съвет адвоката Георги Хитрилов и членовете - Вълко Куманов, Димитър Иванов, Виктор Молхов и други. През 1923 година е изработен нов, трети поред, клубен устав, отговарящ на новите условия за практикуване на футболната игра. Той е утвърден от Министерството на просветата и Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Изработена е и първата официална клубна емблема, като естествено са запазени и клубните цветове - жълто и черно. През 1924 година започва и официалното държавно първенство за спечелване на високите звания - държавен първенец и носител на Царската купа на България по футбол. Участието в Държавното първенство се предшества от участие в Градското първенство на Пловдив и първенството на Пловдивската спортна област. Започвайки от 1924г., "Ботев" е неизменен участник във всички градски първенства на Пловдив до 1948 година, когато се създава "А" РФГ.
Новото ръководство на СК "Ботев" си поставя висока цел - футболният отбор на клуба да стане един от най-силните тимове в Пловдив и страната. За нейното изпълнение трябва да бъдат решени няколко задачи. Първата от тях е да бъде създадена собствена детско-юношеска футболна школа. С този проблем се заема неуморният деятел и спортист Никола Щерев (Старика). Под неговото вещо педагогическо ръководство за кратко време са изградени десетина детски и юношески отбори, които стават през следващите години истински резерв за представителния отбор. Следващата задача е клубът да изгради собствено игрище. По това време клубните отбори тренират на поляните до тютюневата фабрика на големия индустриалец Томасян, а срещите си представителният отбор провежда на плаца на 3-ти артилерийски полк и игрищата на "Гладно поле" и "Колежа". Направените постъпки пред Пловдивската община се увенчават с успех. Общинската управа отпуска на клуба парцел от 36 декара южно от Централната жп тара в квартал "Ухото". За кратък период от време с активното участие на всички клубни членове е построено игрище, позволяващо да се водят тренировки и провеждат официални срещи.
Следващата задача на футболния отбор на "Ботев" е да бъде осигурена активна състезателна програма. Освен участието в градското първенство на Пловдив, той редовно играе с отбори от други градове - София, Хасково, Пазарджик, Кърджали, Карлово, Станимака (Асеновград) и други. Потърсен е контакт и с отбори от съседните страни. Така на 30. VIII. 1925 г. на "Ботев" гостува отборът на "Фенербахче" (Истанбул) - това е първата официална международна среща на представителния отбор на клуба.
През следващата година на "Ботев" гостуват отборите на "Адмира" (Австрия), "Кешкемет" (Унгария) и "Бешикташ" (Турция).
През 1926г. на свое заседание Управителният съвет на клуба по предложение на ротм. Христо Кънчев взема решение за изграждане на бюст-паметник на патрона на клуба Христо Ботев и поставянето му пред входа на клубното игрище. Само след няколко месеца идеята е реализирана и на 2 юни 1927г. на специално тържество е открит триметров бюст-паметник на Христо Ботев. Така, една по една, задачите, които си поставя клубното ръководство, с упорит труд и активната подкрепа на клубните членове, се решават успешно.
Големи заслуги за дейния организационен живот на клуба имат Георги Хитрилов, ротм. Христо Кънчев, Димитър Иванов, Вълко Куманов, Виктор Молхов, поручик Михаил Джувков, Георги Кръстев, Георги Манолов, Георги Малеев, Аврам Вентура, Жак Грайф, Норберт Хофман, Никола Щерев (Старика), Иосиф Фридман, Георги Старчев и др.
Отборът на "Ботев" постепенно набира сили, изгражда своя физиономия, оформя свой специфичен стил на игра - спокойна технична игра, предимно с ниски топки, игра по фланговете, нападателна игра с много удари към противниковата врата. Вече са изградени повече от десетина отбори (детски, юношески, представителен), които провеждат и вътрешно клубно първенство. През 1926г. представителният отбор става за първи път градски шампион на Пловдив. По инициатива на Никола Щерев (Старика), които е едновременно треньор, капитан и футболист на отбора през лятото на 1926 г., за първи път в подготовка за новия сезон е проведена високопланинска подготовка в Родопите през месец август на курорта "Бяла Черква".


ПЪРВАТА ТИТЛА
Особено силно "Ботев" започва сезона 1928/1929 година. През 1928г. и 1929 г. "Ботев" гостува в София на силния отбор на "Левски", като го побеждава и в двете приятелски срещи съответно с 4:3 и 4:2. Куриозен момент се получава във втората среща. В един момент от играта вратарят на "Левски" вкарва топката в игра от ръка на границата на наказателното поле. Станчо Проданов, намиращ се в централния кръг на игрището, посреща от воле топката и пред изумените погледи на вратаря и публиката я вкарва в опразнената врата - рядко срещан и ефектен гол.
На 15 май 1929г. на "Ботев" гостува един от най-добрите по това време в Австрия и Европа отбор на "Аустрия" (Виена). Срещата между двата отбора, проведена на клубното игрище, е посетена от рекорден брой зрители. Отборът на "Ботев" играе блестящо и побеждава с 5:4 силния си съперник, в чийто редици играе един от най-добрите по това време европейски футболисти Матиас Синделар. След тази авторитетна победа рейтингът на "Ботев" е силно издигнат.
СК "Ботев" получава официална покана да гостува за три срещи в Турция. Клубното ръководство приема поканата и от 3 до 19.IX. 1929 г. гостува на отборите от град Смирна, постигайки победи и в трите проведени срещи.
На 3. X. 1929 г. в София отборът на "Ботев", придружен от 200 свои верни привърженици, играе финална среща за държавно първенство срещу отбора на "Левски" (София). След един крайно напрегнат, динамичен и интересен двубой "Ботев" побеждава с 1:0 и спечелва титлата "Държавен първенец" и става носител на Царската купа по футбол за 1929 година. Победата е повод за истински празник на клубните членове и законна гордост от постигнатия успех, частица за който има всеки един от тях.
Периодът от 1929 до 1931 година е един от най-плодоносните за ФК "Ботев". През тези години "Ботев" е неизменен шампион на Пловдив и Пловдивската спортна област и участник във финалния кръг от държавното първенство на България.


1932-1944
За постигнатите успехи през 1932г. БНСФ награждава СК "Ботев" със специален златен медал, а състезателите му с медали за спортно отличие.
През тези успешни години спортната чест на "Ботев" защитават следните футболисти: Емин Мехмедов, Никола Щерев (Старика), Станчо Проданов (Зигото), Вангел Каунджиев (Ченгеля), Найден Радомиров (Борума), Кирил Радомиров (Кичо), Андон Стоянов (Кифлата), Михаил Костов (Черното), Янко Самоковлиев (Пайтака), Димитър Лафчиев (Лафчията), Александър Касъров (Сашо), Георги Бичиров, Михаил Дичев (Шерифа), Георги Бояджиев, Драгомир Бояджиев, Иван Танков, Ангел Иванов, Иван Петров (Биделето), Панчо Радомиров, Иван Добрев (Джирита) и др. Треньор и капитан на отбора е Никола Щерев (Старика). За успехите на "Ботев" говори и фактът, че през тези години в състава на "А" националния отбор са призовавани и редица състезатели на клуба - Никола Щерев (Старика), Станчо Проданов, Вангел Каунджиев и Михаил Костов. След приключване на активната състезателна дейност на повечето от футболистите от поколението през периода 1924-1932 г. закономерно следва мъчителната, свързана с известно отстъпление смяна на поколенията. В периода 1935-1936 г. в отбора на "Ботев" са привлечени от малкия квартален клуб "Борислав" група млади и талантливи футболисти като братята Георги и Петър Йонови (Катарамбата), Георги Захариев (Тънката) и Иван Гълъбов (Шопа). Кризата е бързо преодоляна и през сезона 1936/1937 г., след спечелване на градското и областното първенство на Пловдив, "Ботев" извоюва правото да участва в състава на новосформираната Национална футболна дивизия. След едногодишно участие в нея, въпреки положените усилия, отборът отпада от нейния състав.
През тези години ръководството на СК "Ботев", с активното съдействие на много клубни членове, успява да организира ограждането на клубното игрище с каменна ограда. В съседство с него са изградени спортен павилион и детски спортни площадки. Изключително ползотворна в това отношение се оказва дейността на активните клубни деятели: ротм. Христо Кънчев, Белчо Савов, Борис Минков, Норберт Хофман (Берто), кап. Георги Гиков, Жак Грайф, инж. Христо Учкунов, Исак Каталан, Атанас Кантарев, д-р Тодор Послаников, Георги Хитрилов, Станчо Проданов, Жак Фридман, Христо Калпакчиев, Павел Млъчков, Иван Манев, Атанас Анчев, Димитър Станков и други.
През следващите години отборът на "Ботев" играе в Южнобългарската дивизия (една от петте дивизии, учредени след разформироването на Националната футболна дивизия), а по-късно и в самостоятелната Пловдивска футболна дивизия. Участието в тях е с променлив успех, но с резултатите в проведените срещи и класирането "Ботев" поддържа реномето си на един от най-силните отбори в Пловдив и страната. Така, след няколкогодишно прекъсване през сезона 1939/1940 година, отборът на "Ботев" играе много силно и става първенец на Пловдив и Пловдивската спортна област. За държавното първенство отборът достига до полуфинала, където след оспорвана игра губи с 1:2 от отбора на "Ботев" /София/. През 1942-1943г. в първенствата на Пловдивската футболна дивизия "Ботев" се представя успешно и извоюва правото да играе за държавно първенство. По-резултатно е участието в него през 1943г., когато чак на полуфинала отстъпва пред бъдещия държавен шампион - отбора на "Славия" (София). Същата година, след няколко неуспешни участия, е спечелена за първи път пловдивската купа "Тримонциум". Честта на отбора през тези години защитават състезателите: Петър Йонов, Георги Йонов, Симеон Чучев, Владимир Царчински, Тодор Милушев, Никола Ламбрев, Георги Захариев, Георги Радев, Иван Гълъбов, Васил Куцаров, Михаил Динчев, Минко Бракалов, Славчо Милев, Васил Славов, Никола Милев, Димитър Грудев, Минчо Боев, Милен Найчев, Чудомир Хаджиев, Тодор Тодоров, Никола Ангелов, Димитър Станчев и други. Заслуга за тези успехи имат клубното ръководство и активните деятели Димитър Величков, Димитър Мирков, Петър Райчев, Иван Хитев, Динчо Дубликов, Борис Царчински, Кирил Радомиров, Никола Христодулов, Димитър Станков, Георги Толев, д-р Тодор Мильонов, Александър Касъров, Рашко Велев и други.


1944-1990
Смяната на политическата система в България, извършена на 9. IX. 1944 г. оказва своето влияние върху развитието на спорта като цяло и в частност на футбола в страната. Независимо от декларираните призиви за нови условия и светли хоризонти, основен принцип на управление става командно-административният. И първата изява е, че на 28 декември 1944г., в изпълнение на указанията на централното спортно ръководство на страната, "Ботев" се обединява с друг пловдивски клуб "Шипка". Футболната секция на обединения клуб се ръководи от активните деятели Стою Сеизов (председател), Тодор Чучев и Атанас Говедаров (Заека). Треньори на отбора са бившите футболисти от обединения отбор - Симеон Павлов и Никола Щерев (Старика). През 1945 година отборът на "Ботев" се представя успешно в градското първенство на Пловдив и извоюва правото да играе в заключителния етап на републиканското първенство, където достига до четвъртфинала.
През 1947г., първоначално към "Ботев", административно е присъединен работническият клуб "Стефан Кираджиев", а от 18 септември същата година започва и съвместната организационна и спортно-състезателна дейност с военнослужещите от Пловдивския гарнизон. Същата година силният отбор на "Ботев" играе успешно в новоучредения турнир за Купата на Съветската армия и достига до финалната среща, като след драматична борба губи с 0:1 от "Левски" - София. Същевременно по административен ред клубното игрище е предадено на дружество "Динамо". Този факт поставя пред клубното ръководство, пред футболната секция (Георги Генов, майор Димитър Ганчев - председател, Стоян Пухтев, Димитър Вангелов и др.), пред треньорското ръководство (Васил Куцаров с помощник Никола Йндов) и вече пред състезателите проблема за водене на редовен учебно-тренировъчен процес.
През 1948 година е извършена крупна реорганизация във футболната структура, като е създадена "А" РФГ, но за съжаление "Ботев" не попада в нейния състав. Отборът на "Ботев" се състезава в една от петте зонови дивизии (Южната), които по йерархията са веднага след "А" РФГ. Отборът на "Ботев" печели първенството на Южната зонова дивизия и придобива правото да участва в турнира на първенците на петте зонови дивизии. В него "Ботев" се класира на трето място и след две победи в квалификационните срещи срещу "Бенковски" (Видин) извоюва правото да играе от 1949 година в състава на "А" РФГ. Първенството започва, проведен е първият кръг и отново командно-административната система сработва. Извършена е реорганизация в структурата и системата за провеждане на футболния шампионат. От 30 октомври до 15 декември 1949 г. се провеждат квалификационни турнири за определяне членовете на бъдещата "А" РФГ, която ще функционира по системата "пролет - есен". "Ботев" извоюва едно от двете места, определени за Пловдив, но съдбата му изиграва лоша шега. В софийския квалификационен турнир армейският отбор ЦДНА съвсем изненадващо не се класира сред петте софийски представители на "А" РФГ. "Спешно" е извършена реорганизация на физкултурната дейност във войската и Бюрото на ВКФС взема соломоновото решение в състава на "А" РФГ да има един, общ представителен отбор на Народната войска на мястото на "Ботев" (Пловдив) под името "Народна войска" (НВ). Но на практика се получава така, че реално играе целият отбор на ЦДНА с един-единствен играч на "Ботев" - отличният вратар Георги Кекеманов, а "Ботев" отпада и през 1950 г. играе в Пловдивската окръжна групa. През 1950 и 1951 година футболният отбор на "Ботев", под името на Пловдивския гарнизон, печели общоармейското първенство по футбол.
Амбициран, отборът на ДНА - Пловдив, това е новото име на отбора, печели убедително първото място в Пловдивската окръжна група и извоюва правото да играе в "А" РФГ. Участието си в "А" РФГ отборът на "Ботев" започва на 22. III 1951 г., когато играе първата си среща с отбора на софийския "Академик". В "А" РФГ отборът на "Ботев" е един от най-младите и неопитни състави, а и условията за подготовка (без собствено игрище) и постоянното текучество (основата на отбора са срочнослужещи) оказват своето влияние върху представянето му в първенството. През тези години отборът е приютен в сградата на ДНА (Военния клуб), където са канцелариите, съблекалните и спалните помещения (за срочнослужещите). На част от състезателите неоценима помощ, за що-годе нормалното функциониране на отбора, оказват майор Христо Дерменджиев, майор Димитър Ганчев, полк. Стоян Пухтев, полк. Димитър Вангелов, като членове на футболната секция. През 1953 г. отборът отпада от "А" РФГ, но веднага през следващата 1954 г., вече с нов треньор - Георги Генов, печели първото място в Югоизточната "Б" РФГ и квалификационния турнир за влизане в "А" РФГ, която не е напускал и досега.
Успешна за "Ботев" е 1956 година, когато са спечелени за първи път бронзови медали от първенството на страната и отборът играе на финала за Купата на Съветската армия, където губи с 2:5 от "Левски" (София).
1957 година. Поредната реорганизация на физкултурното движение в страната. Този път към "Ботев" административно е предадено дружество "Червено знаме", като продължава традиционната съвместна дейност с военнослужещите от Пловдивския гарнизон. Възстановено е и името на дружеството и то вече се казва Армейски спортен клуб "Ботев" - Пловдив. Избраното ръководство на футболната секция, с председател полк. Димитър Вангелов, решава да ликвидира текучеството на състезателите от отбора, което винаги се явява препятствие за сформиране на обигран състав, който да си постави по-високи цели. Същевременно е решено да бъдат създадени и по-добри условия за работа с младите футболисти и създаване на собствени кадри за отбора. Създадени са условия редица футболисти, след отбиване на редовната си военна служба, да останат в отбора. Така е изградено едно ядро в отбора от футболистите Георги Чакъров, Иван Занев, Иван Сотиров, Райно Панайотов, Людмил Пеев, Георги Кекеманов и Александър Бахчеванджиев. Затруднения за изграждането на боеспособен отбор създава и фактът, че отборът няма собствено игрище. За тази цел командването на Пловдивския гарнизон в лицето на ген. майор Величко Георгиев и неговия заместник ген. майор Стоян Стоянов взима решение за построяване на собствен стадион. Градският народен съвет в Пловдив отпуска безвъзмездно парцел в квартал "Каменица", включващ бившето игрище "Колежа". Проектът е разработен от проектантската организация на Министерството на народната отбрана и неговата реализация започва от 21 юли 1959 година. В продължение на близо две години, с доброволната помощ на клубните членове и служители на клуба, и строителите от поделение 50100, е изграден кокетен спортен стадион.
Откриването на новия стадион е съпроводено с големи спортни тържества, масови игри и показни упражнения, в които участват спортисти-ученици, военнослужещи, служители и работници. Проведена е футболна среща между ветераните на "Ботев" и "Славия" (София). Тържественият ден завършва с международната футболна среща между отборите на "Ботев" и шампиона на Румъния - ЧЧА ("Стяуа") от Букурещ. Още в първата среща на собствения си стадион отборът на "Ботев" удържа класическа победа с 3:0.
Няколкогодишната упорита работа на треньорите Георги Генов и Стефан Паунов започва да дава своите резултати. През 1961 г. отборът на "Ботев" печели бронзов медал в шампионата на страната, през следващата година (1962) е извоювана Купата на Съветската армия, а през 1963 година са спечелени сребърните медали от републиканското първенство. Голмайстор на страната (за първи път за клуба) става Иван Сотиров с 20 отбелязани гола. Редица футболисти са призовани в различни национални гарнитури. В състава на "А" националния отбор играят Георги Найденов, Динко Дерменджиев и Георги Аспарухов, като последните двама взимат участие и във финалите на VII Световно първенство в Чили. В олимпийския отбор, чийто треньор в известен период (1962-1963 г.) е Георги Генов, играят състезателите Райко Стойнов, Виден Апостолов и Георги Попов, а в младежкия национален отбор (до 23г.) Михаил Карушков, Спас Пашов и Иван Ранков. Съставът на отбора през тези години е: Георги Найденов, Михаил Карушков, Райно Панайотов, Георги Чакъров (капитан на отбора), Виден Апостолов, Георги Разложки, Иван Занев, Райко Стойнов, Динко Дерменджиев, Георги Аспарухов (Гунди), Иван Сотиров, Георги Харалампиев, Георги Попов, Стойчко Пешев, Димитър Костадинов, Христо Илиев, Александър Костов, Димо Печеников, Иван Делев, Добрин Белчев, Иван Ранков, Спас Пашов, Симеон Събев, Янко Джоглев, Благой Шулеков и др. Треньори на отбора са Георги Генов (Джогата) и Стефан Паунов, а председател на футболната секция е полк. Йовчо Йовчев. Хонорувани лекари на отбора са полк, д-р Николай Даскалов и полк, д-р Мишев.
През 1964 г., след поредната реорганизация, АСК "Ботев" прекъсва съвместната си работа с военнослужещите от Пловдивския гарнизон. В този труден момент на помощ идва амбициозното ръководство на КЦМ "Д. Благоев" в лицето на инж. Йордан Йорданов (директор на комбината), инж. Георги Абрашев и инж. Станко Станков, което осигурява кадровото, материалното и финансовото съществуване на футбола в дружеството. Същевременно отбора напускат, поради изтичане срока на военната служба, редица млади и талантливи състезатели, а някои ветерани като Райно Панайотов, Георги Чакъров и Иван Сотиров прекратяват състезателната си дейност. На практика треньорът Г. Генов започва изграждането на нов отбор, в който са включени няколко млади и талантливи футболисти. През 1966 г. за старши треньор на отбора е привлечен опитният Васил Спасов (Валяка). Той добре използва създаденото от своя предшественик и успява да доизгради специфичния "ботевски" стил на игра на отбора, чийто патент е бързата и резултатна контраатака, особено при срещите на чужд терен. След една напрегната и драматична борба през целия сезон с отбора на "Славия" (София) отборът на "Ботев" за втори път става шампион по футбол на България за сезона 1966-1967 година.
Буквално дни след спечелване на шампионската титла отново е направена, по внушение на окръжното партийно ръководство, поредната реорганизация, която този път преминава всякакви разумни граници. Съвсем произволно, в нарушение на дългогодишните традиции, са обединени в едно дружество под името "Тракия" три пловдивски дружества - "Ботев", "Спартак" и "Академик". Във футболно отношение се получава така, че отборът на "Ботев" се запазва цялостно, като към него се присъединяват само двама футболиста от "Спартак" - Христо Дишков и Тобия Момин, а на практика се ликвидира отборът на "Спартак" - бивш шампион на страната и носител на Купата на Съветската армия. В резултат на обединението се разширява материалната база на футбола - ст. "Спартак", игрището на работническия спортен център. Създадени са предпоставки за изграждането на една по-активна, собствена детско-юношеска клубна школа. Започнатото през 1958 г. от Косю Енчев трябва да бъде продължено и разширено. Футболната секция в лицето на нейния председател инж. Станко Станков и активните деятели Кирил Аспарухов, Христо Михайлов, Димитър Караджов поставя основите на изграждането на собствена клубна школа. В нея отдават своите знания и умения опитните Косю Енчев и Костадин Мутафов, талантливият организатор Мавроди Хаджиколев и треньорите Никола Милев, Михаил Кожухаров, Марин Димитров, а по-късно и младите специалисти Иван Митев и Атанас Хари Георгиев.
През 1972 г. в резултат на поредната реорганизация "Тракия" отново става армейско физкултурно дружество. Същата година отборът участва в турнира за Балканската купа. След извоюване на първото място в предварителната група и две драматични финални срещи с отбора на "Вардер" (Скопие) отбора на "Тракия" завоюва Балканската клубна купа за 1972 година. След като няколко години последователно треньор е Георги Чакъров през следващите години треньорите на представителния отбор се сменят почти всяка година. Освен това от отбора-шампион са останали 3-4 футболиста, а останалите са млади, с недостатъчен опит състезатели, което предопределя представянето му в шампионата (извън претендентите за медали) и турнира за Купата на Съветската армия (отпадане в ранните етапи на борбата). Добре организирана и целенасочена, провежданата дейност в детско-юношеската клубна школа започва да дава своите резултати. През 1974-1976 г. започват да се състезават в представителния отбор възпитаници на клубната детско-юношеска школа като Пламен Ангелов, Стойко Стоичков, Николай Ненков, Николай Трайков, Илия Барашки, Спас Джевизов, Петър Зехтински, Александър Иванов, Славчо Хорозов и др.
Ръководството на футболната секция в лицето на Кирил Аспарухов (председател), Христо Михайлов, Кирил Лазарев, Димитър Караджов и треньорското ръководство Добрин Ненов и по-късно Иван Манолов смело дават път на младите състезатели - юноши на клуба, считайки, че това е единствено правилният път за изграждането на силен и боеспособен представителен отбор. През 1978г. прекратява състезателната си кариера Динко Дерменджиев (Чико) - име, цяла епоха в историята на клуба. В негова чест е организиран бенефисен мач с участието на представителния отбор на "Тракия" и състезатели от "А" националния отбор, играли в периода 1966-1970 г. под ръководството на треньора Стефан Божков. Срещата преминава при голям интерес и завършва при резултат 3:3.
През 1979г. е извършена промяна в треньорското ръководство на представителния отбор. За старши треньор е назначен Динко Дерменджиев (Чико), а за негов помощник Иван Глухчев - двамата са бивши дългогодишни състезатели на "Тракия" ("Ботев"). Подпомагани от дейното ръководство на футболната секция с председател Кирил Аспарухов, треньорското ръководство утвърждава поетия път за изграждане на силен отбор със собствени кадри. Воден умело от треньорското ръководство, отборът разкрива истинските си възможности много скоро - още в първенството през 1980-1981 година. Намерен е оптималният вариант на титулярния състав на отбора и игровата му схема. Отборът на "Тракия", в първенството на страната, играе модерно, резултатно, технично, особено на собствения си терен. В крайното класиране в шампионата на "А" РФГ отборът след 14-годишно прекъсване отново печели медали - бронзови. Състезателят на "Тракия" Георги Славков отбелязва в шампионатните срещи 31 гола, с което става гол-майстор №1 на България и Европа и печели престижната награда "Златната обувка" за 1981г., връчвана ежегодно от авторитетното футболно списание "Франс-футбол" (Франция). През същата година (1981г.) отборът на "Тракия" печели за втори път в клубната си история Купата на Съветската армия.
В следващите състезателни сезони отборът на "Тракия" се представя успешно в първенствата на "А" РФГ и турнирите за новоучредената Купа на България и Купата на Съветската армия. През 1983г. отново са спечелени бронзовите медали в първенството на "А" РФГ, а гол-майстор на шампионата става младият състезател Антим Пехливанов. Следващата година отборът играе много силно в турнира за Купата на България, в който достига до финалната среща, където след оспорвана и драматична борба губи с минималния резултат 0:1 от "Левски-Спартак" (София).
През 1984 г. е направена промяна в треньорското ръководство на представителния отбор на "Тракия". Постът старши треньор поема досегашният помощник-треньор Иван Глухчев, а на неговото място е назначен досегашният методист на клуба Никола Дафински. Тази приемственост оказва благоприятно влияние върху отбора, тъй като Иван Глухчев като помощник-треньор отлично познава състезателите в отбора. Съвсем закономерно продължава и успешното представяне на "Тракия" преди всичко в шампионатите на "А" РФГ.
Футболният сезон 1984-1985 г. ще остане като един от най-скандалните в историята на българския футбол. Един кръг преди края на шампионата се играе финалната среща за Купата на България между "вечните" съперници "Левски-Спартак" и ЦСКА. Някои недостойни сцени по време и след срещата стават повод за неоправдани крупни мерки към двата отбора от най-високо равнище. С решение на Секретариата на ЦК на БКП двата отбора са разформировани и извадени от състава на "А" РФГ и за шампион на страната е обявен отборът, класирал се до този момент на трето място - "Тракия" (Пловдив). В същия шампионат отборът на "Тракия" печели и още две престижни отличия - Купата за най-резултатно нападение (68 гола) и Купата за най-добър вратар на шампионата - Димитър Вичев. Но куриозите на този злополучен шампионат не свършват. След като отборът на "Тракия" е обявен за шампион на страната и участва в турнира за Купата на европейските шампиони, както често става в България, футболната история се пише с по-късна дата. Със свое решение от 15 декември 1989г. (след повече от четири години), Изпълнителното бюро на БФС коригира класирането от 1985 г. и възстановява "истината" - шампион е отборът на "Левски-Спартак", а отборът на "Тракия" е "възстановен" на мястото си - третото.
В същата тази 1985 г. е извършена нова реорганизация на футболния живот в страната. В изпълнение на повелята на времето, за преминаването му на професионална основа, футболът е отделен от дружеството за физкултура и спорт и са сформирани (учредени) самостоятелни клубове. За съжаление обаче спортната база в юридическо отношение остава във владение на физкултурните дружества. На 25 юли 1985г., на учредителна конференция, се ражда професионалният футболен клуб "Тракия". Избран е действен клубен съвет от 53 активни деятели, треньори, специалисти и футболисти. Избрано е бюро от 15 души с председател (на обществени начала) Кирил Аспарухов, щатен първи зам.-председател (той е и началник на футболния клуб) Виден Апостолов, зам.-председатели Ат. Георгиев и К. Лазарев, секретар - Иван Митев и членове - Ал. Въргов, Н. Тодоров, Хр. Германов, Г. Марков, Ив. Глухчев, Тр. Иванов, Ил. Георгиев, Г. Дурлев, Ст. Стойнов и Ив. Станков. Пред новоучредения футболен клуб и неговото ръководство стоят две големи задачи - организационно-щатното и финансово изграждане и укрепване на клуба, от една страна, и материалната база и пряко свързаната с нея масовост и качество на собствената детско-юношеска школа, постоянен резерв за представителния клубен отбор.
В следващите три сезона (1986-1988) отборът на "Тракия" е сред най-добрите отбори в страната, като се класира неизменно в призовата тройка. Особено силно играе отборът в шампионата 1985/86г., когато печели сребърните медали от първенството на "А" РФГ. Нападението на отбора е най-резултатно и с отбелязаните в един шампионат 82 гола поставя клубен рекорд и второ постижение в историята на "А" РФГ. Купата за гол-майстор №1 на "А" РФГ, с 30 отбелязани гола, печели бързото и технично ляво крило на отбора Атанас Пашев.
През всичките тези години редица състезатели на "Тракия" са призовавани в различните национални гарнитури - "А" национален, олимпийски и младежки национален отбор (до 21 г.). Участия в тях записват футболистите Георги Славков, Костадин Костадинов, Митко Аргиров, Марин Бакалов, Петър Зехтински, Атанас Маринов, Димитър Младенов, Трифон Пачев, Славчо Хорозов, Димитър Вичев, Запрян Раков, Георги Георгиев, Антим Пехливанов, Атанас Пашев, Иван Кочев и други. Футболистите от клуба Костадин Костадинов и Атанас Пашев взимат участие с "А" националния отбор на финалите на XIII световно първенство по футбол в Мексико през 1986 г. През пролетта на 1986г. в периода на подготовка на националните отбори на България, Полша и Унгария за световното първенство в Мексико, по инициатива на Полската футболна федерация, се провежда международният клубен турнир "Интерлига-86". В този турнир отборът на "Тракия" се представя успешно и в крайното класиране заема първото място и печели купата на турнира. Продължава традицията в клуба на мястото на състезатели, напускащи отбора като П. Зехтински, Сл. Хорозов и К. Костадинов (временно) и В. Симов, К. Танев, Г. Георгиев, Бл. Блангев (окончателно) да се утвърждават млади футболисти от собствената клубна школа като Ивайло Стойнов, Цветозар Дерменджиев, Тодор Зайцев, Борис Хвойнев и Минчо Минчев.


В края на ХХ и началото на ХХІ век
На 10 ноември 1989 г. тоталитарният комунистически режим пада от власт. Започва вълна от промени във всички области на живота, включително и спорта. Държавните учреждения и ведомства излизат от администрирането на спортните дружества, които вече са свободни открито да се развиват като професионални. Финансирането преминава в ръцете на частни спонсори. Така българският футбол след 45-годишна изолация поема в нормалната посока, поне що се отнася до общите принципи на развитие.
На 29 ноември 1989 г. след повече от 22 години оригиналното име на клуба е възстановено за всеобща радост на привържениците, които никога не са преставали да го скандират по стадионите. Професионален футболен клуб „Ботев“ в унисон с новите тенденции сключва спонсорски договор с фирмата DINPAM на италианския бизнесмен Паоло Динучи. Бъдещето изглежда сигурно – в първия състав навлизат млади и перспективни играчи – Цветозар Дерменджиев, Тодор Зайцев, Борис Хвойнев, Ясен Петров, Христо Коилов, братята близнаци Гено Добревски и Иван и др. От друга страна обаче голяма част от утвърдените футболисти приключват кариерата си или заминават да играят в чужбина. Падането на Желязната завеса дава нови възможности на играчите да си търсят късмета зад граница, което довежда до голямо текучество и редуване на силни с колебливи игри. Треньорското ръководство също се сменя през няколко месеца. Въпреки това периодът между 1990 – 1993 г. е последният стабилен и градивен за клуба за дълги години напред. Ботев достига до финал в последния турнир за КСА през 1990 и за Купата на България на следващата година; през сезон 1990/91 г. завършва на пето място само на точка от второто, година по-късно остава четвърти заради гол по-лоша голова разлика от Локомотив Пловдив. У ботевистката общественост се създава усещането, че е необходимо още съвсем малко, за да може отборът да се поздрави с шампионската титла или купата, но мерките които се предприемат постигат точно обратния резултат.
В началото на 1993 г. начело на клуба застават бизнесмените Христо Данов и Христо Александров, по-късно станали печално известни като кредитни милионери. Те и екипът им си поставят амбициозната цел Ботев да се превърне в отбор от средно европейско равнище. Започва мащабна селекция, която довежда в Пловдив много водещи футболисти, предимно от столичните клубове, но почти изцяло затваря вратите за играчи от собствената школа. Построени са нови съблекални за гостуващите отбори и е поставено осветление на Колежа, като и двете конструкции не отговарят на никакви стандарти и след няколко години са изхвърлени от употреба. Шумното и гръмко наливане на пари, без сериозно поставени стратегически цели и задачи, в крайна сметка довежда до занемаряване на детско-юношеската школа, а в момента, когато парите свършват и на „брокерите“ е потърсена съдебна отговорност, те изоставят отбора на произвола на съдбата. Скъпо платените звезди напускат изпадналия в дълбока финансова и административна криза отбор. Преди това – в шампионатите 1992/93, 1993/94, 1994/95 тимът завършва на трето място; през 1993 и 1995 г. достига и до финалния мач за националната купа, но и двата пъти отстъпва пред отборите на ЦСКА и Локомотив София. Въпреки вложените огромни средства „Ботев“ отново остава в подстъпите, а върховете заемат други. По време на управлението на „брокерите“ е написана и една от най-срамните страници в международната история на родния футбол – през 1993 г. Ботев е наказан от УЕФА да не участва една година в европейските клубни турнири заради предложен подкуп от 300 000 щатски долара на съдията. За пръв път тогава редом с името на клуба се появява и това на Димитър Христолов, което съвсем скоро ще стане болезнено познато на всички ботевисти.
Между есента на 1996 и пролетта на 1999 г. начело на Ботев се сменят четирима председатели – Георги Чакъров, Петко Моравенов, Веселин Коритарев и Васил Нинов. След фалита на последния само усилията на феновете спасяват отбора от изхвърляне от А група. Случва се нещо, смятано за немислимо и невиждано от по-младите поколения привърженици – през сезоните 1997/98 и 1998/99 отборът до последно се бори за оставането си при майсторите. Треньорските смени продължават да следват една след друга, но в най-добрия случай се постига само временна стабилизация на отбора, последвана от нова криза. В този период изгрява звездата на последното голямо име от школата за столетието – Димитър Телкийски, клубът обаче не притежава средствата, за да го задържи и той напуска в посока столичния Левски.
Пловдив се превръща в дълбока футболна провинция – в незавидно положение се намира и градският съперник Локомотив. Двата отбора се борят за местата си в „А“ група. В 26 кръг, когато е директният пролетен двубой между тях, Локомотив вече е загубил шансове за оставане, но изненадва неприятно играчите и привържениците на „канарчетата“ като излиза „на кръв“ и и надделява с 2:1. Времето на договорки между двата тима и взаимно даряване на точки са безвъзвратно отминали. Но ако извоюваната победа на локомотивци е свидетелство за феърплей, какъвто безусловно трябва да има, това съвсем не може да се каже за друг техен мач, важен за жълто-черните. Два кръга по-късно „смърфовете“ играят на свой терен срещу Шумен – също в дъното на таблицата, и от предишните им хъс и агресия няма и помен – загуба с 1:3. В крайна сметка "Ботев се спасява, но оттогава до днес между феновете на двата пловдивски отбора се разгаря крайна ожесточеност, непозната преди това.
По силата до голяма степен на случайни обстоятелства Димитър Георгиев Христолов се озовава начело на ръководството на 19 март 1999 и (с кратко прекъсване през август – септември 2000) остава на този пост де факто до края на 2009 г., а де юре до 24 април 2010 г. След първи относително стабилен сезон (вече за такива се приемат тези, в които над Ботев не виси пряка заплаха за оставане в елита!), на отбора накрая се случва логичното и предизвестено изпадане в „Б“ група. Още на следващия сезон е извоювана промоция за връщане, но нещата с нищо не се променят – някога могъщият „Ботев“ се превръща в асансьор между А и Б група; финансовата нестабилност и текучеството на играчи продължават. Машинациите на Христолов го правят едноличен господар с неоспорвана от никого власт. Неговата цел е да продаде клуба на висока цена, но неизменно отхвърля подадените оферти с искане за по-големи суми. Феновете му обявяват открита война – започват вандалски действия по чуждите градове и стадиони, за да го притиснат допълнително финансово с присъжданите в такива случаи глоби. Христолов обаче не се отказва, дори когато заплахите за живота му стават ежедневие, а не липсват и посегателства. В края на краищата през 2009 г. отборът е напуснат от всичките си играчи, а президентът довежда футболисти от италианските долни дивизии. Този ход удължава агонията с още няколко месеца, но накрая и италианците напускат, нямайки средства дори да заплатят престоя си в хотела, където са отседнали. Отборът се разпада. Ботев е изваден от А група, а впоследствие и от професионалния футбол. Малкото хубави неща, случили се през това така дълго за всеки ботевист десетилетие, са отбелязването края на ХХ век със съответните награди на заслужилите играчи и треньори, някои ремонти на стадиона и подстъпите до него.
През сезон 2010/2011 започва възраждането на отбора след 11 години финансова нестабилност при управлението на Димитър Христолов. Възстановено е сдружението с нестопанска цел „Ботев“ след 11 години, в които то няма дейност; а акционерното дружество „Ботев 1912“, което през тези години ръководи отбора е закрито. Ботев Пловдив започва сезона на чисто от Югоизточната В група, след откупуването от сдружението на разрешението на закъсалия финансово Металик Сопот за участие в групата. Направена е бърза селекция, в която единственият играч от последния отбор на „канарчетата“ е Васил Василев. В отбора се завръщат много бивши негови играчи и юноши, сред чиито имена личат тези на Тодор Тимонов, Йордан Минев, Николай Манчев и много други. Отборът прави бляскав дебют в аматьорския футбол и завършва на 1-во място след само един равен мач в първенството и всичко останало – победи и по този начин се класира за участие в Източната Б група за следващия сезон. В купата обаче представянето е разочароващо и Ботев Пловдив отпада още в предварителните кръгове от Димитровград след изпълнение на дузпи, в мач игран на осветление. Отборът възприема нетипична за българския футбол форма на управление с членски внос на членовете на сдружението, като по време на зимната пауза създава общо акционерно дружество с банкера Цветан Василев, след което финансовата стабилност в клуба е факт.
За сезон 2011/2012 в Източната Б група е гласуван бюджет от 3 000 000 лв, с което заявяват сериозните амбиции за продължаване на серията от предишния сезон и в Б група. Ботев започва трудно първенство, но след много силна трета третина достига до второто място, което дава право на бараж. В баража за влизане в "А" група присъстват около 10 000 ботевисти, а Ботев побеждава с 2:0 Спортист (Своге) на стадион „Славия“ в София и се завръща в елита след 2-годишно отсъствие.
През сезон 2012/2013 Ботев се завръща в „А“ група. Отборът записва най-силния си сезон от 18 години насам и завършват на 4-то място в елита. Заради малшанс и няколко брутални съдийски тесли, отборът не успява да се класира за евротурнирите и остава на 4-та позиция, но след отказването на ЦСКА, Ботев заслужено влиза в Лига Европа и записва невероятно европейско лято с 6 мача без нито една загуба.
Въпреки колебливата игра и неубедително представяне в първенството 2016/2017, където отбора завършва на 8 позиция, Ботев Пловдив записва най-големия си успех от 36 години, като печели Купата на България по футбол. Във финалният двубой, игран на 24.05.2017 г., жълто-черните побеждават шампиона Лудогорец с 2:1 с головете на Омар Косоко и Антонио Вутов за пловдивчани и на Клаудиу Кешерю за разградчани. Така Ботев печели трофея за трети път в своята история и се класира за европейския клубен турнир – Лига Европа. Европейското лято за Ботев продължава и с мачове в ЕКТ отборът достига до 3 квалификационен кръг на ЛЕ, където отпада от португалският Маритимо с общ резултат 0 – 2 (0 – 0 като домакин за Ботев). Преди това в 1-ви квалификационен кръг след 2 победи е отстранен Партизани (1 – 3, 0 – 1) и израелският Бейтар (Йерусалим) 1 – 1 (гост) и 4 – 0 като домакин за Ботев Пловдив.
Европейското лято за Ботев Пловдив приключва със спечелването на Суперкупата на България след победа над шампиона Лудогорец с 5 – 4 след изпълнение на дузпи (1 – 1 в редовното време).


СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО
Една от належащите нужди на клуба беше да обзаведе свое собствено спортно игрище, съзнавайки, че без него провеждането на спорта не може да се извършва правилно, за да се постигне гонимата цел "в здраво тяло - здрав дух". Управителният съвет на СК "Ботев", избран през 1924г. взима решение за създаване на собствено клубно игрище. От основаването си футболният отбор тренираше на ливадите в квартал "Марата", а играеше мачовете си на различни места - плацовете на 9-ти пехотен полк, 21-ви пехотен полк, артилерийските казарми, поляните на "Гладно поле" и единственото тогава що-годе пригодено игрище "Колежа".
Със създаването на Тракийската спортна федерация, организирането и провеждането на мачове от първенството на Пловдив и Държавното първенство на България нуждата от хубаво собствено футболно игрище стана още по-остра.
Пловдивската община въз основа на протокол №59/20 от ноември 1925 година отпуска 36 декара общинско място в квартал "Ухото", разрешавайки да го превърнем в игрище и парк. Мястото, което беше дадено бе покрито с блато и трънаци, с дълбоки ями, в които колите от очистителния отдел при общината хвърляха всичката смет, събирана от града и миризмата от него беше нетърпима. Не пречи това - казваха вдъхновените тогава членове на клуба - от тази воня ще стане китно игрище, на което при хигиенични условия да се провежда спортът. Но всичко само с добри пожелания не се постига, а трябват средства за изпълнението им. Е, добре, клубът нямаше средства, тогава? Няма да държим това място да разнася зловредна миризма из покрайнините на града и се решава: мобилизация на всички клубни членове с кирки и лопати, със собствен труд да изградим основите на игрището. Кервани от биволски коли и конски каруци возеха пръст за затрупване на блатата и ямите. После с тях беше докарана сгур за дренаж на терена. Доста труд се вложи от най-възрастните до най-малките членове на клуба, обаче се видя, че резултатът не ще бъде задоволителен, нужни са технически познания и уреди, с които клубът не разполагаше. Да скръстим ръце беше и срамно, и позорно. Трябваше да се търсят необходимите средства и да го дадем за изработка на специалист-предприемач. Средствата - предварително да потърсим чрез разиграване на една предметна томбола. Първата томбола на клуба доби пълен успех благодарение на енергичното съдействие на всички клубни членове и след няколко дни предприемачът започна работа. След многогодишен упорит труд на членовете на клуба игрището е готово през месец май 1926 година. Първата официална среща на новото игрище се игра на 23 май 1926 година.
По-късно игрището, залесено с тревен терен бе оградено с каменна ограда, изградени са спортен павилион, лекоатлетическа писта, официална трибуна с клубни помещения и детски спортни площадки. През 1934г. клубът се снабдява и с нотариален акт за собственост на игрището. С него се слага край на многогодишните тревоги, че мястото, по един проект от 1918г., може да бъде отчуждено за изграждане на жп депо към гара Пловдив.
Послеслов: През 1949 г. съгласно решение на градското физкултурно ръководство на Пловдив игрището е предадено за ползване от дружество ,Динамо" (по-късно "Спартак"). От 25 юли 1967г. със създаването на ДФС "Тракия" игрището отново е собственост на клуба. През 1982 г. след като от АФД "Тракия" се отделя и възстановява дружество "Спартак" игрището отново преминава във владение на дружество "Спартак".


ИЗГРАЖДАНЕ И ПОЛАГАНЕ НА БЮСТ-ПАМЕТНИК НА ПАТРОНА НА СК "БОТЕВ"
Полк. Христо Кънчев - бивш председател на СК "Ботев":
Признателността на клуба към своя патрон, великия и вдъхновен поет и борец за свобода Христо Ботев, не се състоеше само в това да носи неговото име. Трябваше да се направи нещо, което да даде по-силен израз на тази признателност. И когато се сложиха основите на спортното игрище в него трябваше да се постави нещо, което да свидетелства, че това е игрище, носещо покритото със слава име на Христо Ботев и че всеки младеж, който влезе в него, трябва да знае, че преди да започне да спортува, трябва да се вдъхнови от възвишените чувства на поета-революционер. Така се реши да се изгради бюст-паметник на Христо Ботев пред игрището. Средства, както и друг път, пак нямаше, но ще се намерят. Идеята, на всяка цена, трябваше да стане дело. Пристъпи се към усилено събиране на членски вноски и със събраните средства се проведе нова предметна томбола, която завърши успешно.
За целта Управителният съвет на клуба обяви публично, че се основава фонд "Постройка на бюст-паметник на Христо Ботев". За целта се проведе конкурс между млади наши скулптори от градовете София и Пловдив. На 13 март 1927г. в Пловдив специалното жури и проведеният референдум сред клубните членове определиха един и същ проект от представените 7 - този на младия пловдивски скулптор Д. Вичев. На автора на премирания проект бе възложена изработката на бюст-паметника от специален мрамор, донесен от Враца. Паметникът, заедно с пиедестала образува грандиозна фигура с височина над 3 метра.
На 2 юни 1927г., на патронния празник на СК "Ботев", на специално тържество, официално беше открит бюстът-паметник на Христо Ботев. По този случай нашият почетен клубен член и общественик - журналистът Недко Каблешков написа вдъхновена брошура за поета и държа пламенна реч. На тържеството присъстваха лелята на Христо Ботев и неговият сподвижник Иван Андонов, който при откриването на паметника между другото развълнувано каза: "Не случайността постави паметника на великия българин на това място. Провидението е внушило на клубните членове да изградят този паметник тук. Съдбата е определила на това място да стане игрище, което да носи името на певеца на свободата. Защото, запомнете това - през Априлското въстание, когато в град Пловдив имаше докарани заловени въстаници, то когато ги изкарваха от града, точно на това място ги избиха и то е напоено с тяхната кръв, върху която днес виждаме огрян от слънцето каменния лик на идеолога на онази величава борба за свобода".
Музиката засвири траурен марш, бяха сведени знамената и положени венци от живи цветя. Послеслов:Цели 34 години бюстът-паметник на Христо Ботев беше пред парк-игрище "Ботев". С построяването на новия стадион "Христо Ботев" през 1961 година бюстът-паметник беше преместен и досега той е пред централния вход на стадион "Христо Ботев".


ПЪРВОТО ТУРНЕ В ЧУЖБИНА
Жак Грайф - бивш секретар на СК "Ботев"
1929 година. "Славата на "Ботев" се разнасяше надлъж и нашир из България, дори премина границите на страната. Футболният тим на клуба жънеше победа след победа, без да претърпи нито едно поражение, макар че стойността на противниците не беше за пренебрегване. Така и прочутите професионалисти на "Аустрия" (Виена) трябваше да се преклонят пред умението и вихъра на ботевите "единадесет".
Един прекрасен ден, на тази паметна за всеки ботевист година, пристигна една покана от Турция. Там бяха слушали за победите на ботевци и те бяха избрани като най-достойните противници при футболните състезания през първите дни на месец септември в град Смирна, при празненствата по случай годишнината от освобождението на този град. Приемайки поканата, СК "Ботев" съзнаваше ясно, че честта, която му бе оказана му налагаше и едно тежко задължение - задължението да бъде запазено и засилено при състезанията в Турция доброто име на българския спорт. Това създаде много грижи на управата на клуба. Не бяха малко мъчнотиите, които трябваше да се отстранят, за да може тимът да замине в добър състав. Двама от най-добрите играчи на клуба - Никола Щерев и Станчо Проданов, бяха по това време в Унгария с българския национален тим, друг играч-ученик не получи от родителите си разрешение да замине и т. н.
Най-после всички въпроси бяха уредени и дойде денят на тръгването. Тържествено посрещнати на гарата в Цариград, ботевистите продължиха веднага пътуването с параход. В Смирна те бяха също сърдечно посрещнати при участието на официалните власти начело с окръжния управител. Покрай приятните разходки и посещението на забележителностите на града ботевистите не изоставиха подготовката си за предстоящите състезания. При първия мач срещу "Алтунай" ботевите "единадесет" показаха своето превъзходство над противника, развиха отлична игра и спечелиха състезанието с 2:0, а с това и симпатиите на публиката.
Второто състезание, срещу първенеца на Смирна "Алтай", бе по-тежко. "Ботев" трябваше да се бори срещу един доста добър противник, който при това искаше на всяка цена да вземе победата, не подбирайки средствата за целта, подпомогнат от благосклонността на рефера. Трима "ботевисти" бяха контузени, от които единият доста сериозно, но въпреки това славният тим устоя докрай и изтръгна победата с 3:1. Най-тежкото изпитание бе третият мач - сборният отбор на Смирна, в състава на който влизаха най-добрите играчи на града. При крайно неблагоприятни обстоятелства - трима контузени играчи и един болен, въпреки явното пристрастие и грубата игра на противника, сред адски викове на зрителите, които искаха на всяка цена победата на местния тим, "ботевци" се бориха достойно и победиха с 2:1.
С какво уважение се ползваха "ботевци" из цяла Турция след тези подвизи стана ясно при обратното им пътуване. На всяка гаричка се бяха стекли стотици граждани и спортисти, които поканваха "ботевци" да спрат за няколко часа в градчето им и да вземат участие при едно демонстративно състезание срещу заплащане на голямо възнаграждение в полза на клубната каса. За съжаление, тези покани не можеха да бъдат приети, понеже наближаваше началото на учебната година, а повечето играчи бяха ученици. Освен това предстоеше крайният мач за държавното футболно първенство срещу "Левски" (София) и играчите трябваше да пестят силите и здравето си за него.
Пътуването от Бурса до Цариград с параход бе много неприятно поради силна буря, а и в Цариград славните "ботевци" трябваше да преживеят доста неприятни часове. Турските спортисти искаха да ги заставят да останат още няколко дни в Цариград, за да се състезават с тамошните клубове. "Ботевци" също желаеха да премерят силите си с цариградските тимове, но поради причините, които споменахме по-рано, те трябваше да се върнат незабавно в Пловдив. Турските спортисти не обръщаха внимание на тези сериозни аргументи. За тях бе важно само едно: тимът на "Ботев" да не бъде оставен да си замине като победител и затова "Ботев" не получиха уговорената сума за обратното пътуване. Останали без средства, "ботевци" се лутаха из улиците на Цариград, не знаейки как да излязат от това тежко положение. В най-критичния момент те получиха помощ от един живеещ в Цариград, добър и с благородно сърце, българин- Лука Радомиров. Научавайки за затруднението на младите сънародници, той със сълзи на очи им зае значителната сума, необходима за посрещането на всички разноски до Пловдив. "Ботевистите" ще си спомнят винаги с признателност неговото благородно дело.
На гара Пловдив тимът на "Ботев" бе посрещнат най-радушно не само от клубните си другари, но и от всички спортисти на другите пловдивски клубове. Защото те, със своите подвизи далеч от родината, в Мала Азия, бяха прославили не само името на "Ботев", но и това на целия български спорт."


НАИМЕНОВАНИЯ
* 1912: СК Ботевъ
* 27.12.1944 – 18.09.1947: Шипка-Ботев
* 1949: Ботев при ДНВ (Ботев при Дома на народната войска)
* 1950: ДНВ (Дом на народната войска), след присъединяването на „Стефан Кираджиев“ и СК на Пловдивския гарнизон
* 1952: ДНА (Дом на народната армия)
* 1956: СКНА (Спортен клуб на народната армия)
* 1957: АСК Ботев (Армейски спортен клуб Ботев)
* 1964: Ботев
* 1967: Тракия – след обединение на Ботев, Спартак и Академик
* 1972: АФД Тракия (Армейско физкултурно дружество Тракия)
* 1985: ФК Тракия
* от 28.11.1989: ФК Ботев